На 18 януари 1856 г. в Панагюрище е родена Райна Княгиня

Печат

Райна Княгиня

На тази дата...

Райна Попгеоргиева Футекова - Дипчева, която е влязла в историята и в нашето съзнание като Райна Княгиня, е родена на 18 януари 1856 г. в Панагюрище в патриархалното семейство на свещеник Георги Футеков и съпругата му Нона Налбантска. Завършва основно училище в Панагюрище, след което учи в Старозагорското петокласно девическо училище. През 1874 г. се връща в родния си град и е назначена за учителка в местното девическо училище. Млада, красива, с много добро за времето си образование и завидно обществено положение, Райна бързо спечелва уважението на своите съграждани. Обича и ръкоделието, сръчна е с иглата, а изящните бродерии, които сътворява, допълнително подхранват славата й.

Тя е била на 20 години, когато Георги Бенковски й възлага да ушие главното знаме на панагюрските въстаници. Освен надписа „Свобода или смърт“, в долния край на знамето са пришити и буквите П и О за Панагюрски окръг. Лъвът на знамето е дело на Стоян Каралеев и е по образец на лъва, отпечатан на корицата на Устава на БРЦК, а буквите са изписани от Иванчо Зографа. На 22 април - деня на освещаване на знамето – Райна Попгеоргиева му пришива приготвени през нощта пискюли. Размерите на знамето са 2 на 1,5 м, има две лица и е поръбено със сърмена ивица. Осветено е от свещеници от града и околните села. Райна описва по следния начин шествието след освещаването на знамето: „На втория ден на свободата знамето бе довършено. Тогава, по желание на гражданите, трябваше да го взема на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е отхвърлено завинаги. Това беше най-тържественият ден на нашата кратковременна свобода. Беловласи старци, редом с невръстни деца, вървяха навсякъде след мен, пееха любими народни песни. Жени, девойки и старици хвърляха върху нас толкова много ухаещи и разноцветни букети, че целият път беше постлан с тях като великолепен килим. Виковете „Ура!” и „Да живее!” нямаха край. Тази тържествена процесия продължи до вечерта.“

За честването на 25-годишнината от Априлското въстание, Райна Княгиня ушива три нови знамена - копия на оригиналното. Запазени са само две от тях (във Военноисторическия музей в София и в родната й къща в Панагюрище), третото копие изгаря по време на бомбардировките над София през Втората световна война.

След погрома на въстанието Райна Попгеоргиева се добира до родната си къща, а баща й излиза да моли потерята да пощади домашните му. Един турчин се прицелва в него и той пада мъртъв на земята. Майката, Райна и братчето й избягват през тайна врата. Скрива се и прекарва само на сух хляб и вода 25 дни. След това обаче турците я пленяват и я откарват в затвора в Пловдив, където е жестоко измъчвана, унижавана, държана в подземия полугола и гладна, бита, потапяна с главата надолу в бързите и ледени води на Марица.

От бесилото я спасяват чуждите дипломати. Намесва се американският консул Скайлер, а след това се застъпва за нея и руският княз Церетелев. Найден Геров, който по това време е вицеконсул на Русия в Пловдив, я изпраща с фалшив паспорт за Цариград, а оттам я прехвърля в Москва. Там тя учи 3 години медицина и става първата дипломирана акушерка в България.

В руската столица Райна Попгеоргиева написва своята „Автобиография“, излязла най - напред на руски език. Едва през 1934 г., 17 години след смъртта й, тази автобиография, която фактически е първата книга върху Априлското въстание, е преведена на български език. В Москва тя успява да уреди чрез жените от Дамския благотворителен комитет 32 панагюрски сирачета да заминат за Русия и да се учат там. Сред тях е и по – малкият й брат.

След Oсвобождението работи като учителка в девическата гимназия във Велико Търново, после се връща в родното Панагюрище и 26-годишна се омъжва за панагюрския кмет Васил Дипчев - бивш учител и въстаник от Брацигово. Ражда 5 момчета: Иван, Георги, Владимир, Петър и Асен. Осиновява и едно момиченце - Гина, чиито родители и близки са избити през 1876 г. През 1898 г. Васил Дипчев е избран за народен представител и семейството се премества в София. Депутатът умира много скоро, след жесток побой в Черната джамия. Така Райна Попгеоргиева остава сама с децата си. Без помощ от никъде, болна от туберкулоза (кошмарен спомен от затвора), трудно подвижна, сгъната на две, Княгинята, развяла някога знамето на свободата, е принудена да припечелва жълти стотинки като обикаля домовете предимно в кварталите „Орландовци“ и „Малашевци”, помагайки на родилки. Райна Попгеоргиева умира на 29 юли 1917 г., на 61 години в пълно забвение. За нещастие съдбата не е благосклонна и към децата й.

Първият й син Иван завършва Военното училище, а след време и Генералщабната академия с отличен успех. Той участва в трите войни за национално обединение. Като млад офицер проявява особена храброст при щурма на Чаталджанската позиция през Балканската война. Награден е с 5 ордена за храброст и медали за военни заслуги. Рискува живота си в Балканската война в единствен по рода си дуел с турски офицер, вместо масово сражение, за да не гинат войниците. Вече като генерал Иван Дипчев става началник на канцелария на Военното министерство и се пенсионира през 1936 г. След 9 септември 1944 г. Генерал Дипчев прекарва няколко години по концлагери и затвори. През 1954 г. е изправен пред съда в Троян за измислени престъпления отпреди 30 години. Осъден е на смърт. По-късно присъдата е заменена с доживотен затвор. Умира в концлагера край Ловеч.

Вторият син – Георги Дипчев завършва военноморското училище във Варна, става машинист на торпедоносеца “Дръзки” и през Балканската война участва в потопяването на турския кръстосвач „Хамидие“. Впоследствие се заселва в Бургас, става учител и основава техническото училище. Умира от рак няколко години след края на Втората световна война.

Третият син – Владимир Дипчев по примера на по - големите си братя постъпва във Военното училище. Той проявява мъжество при атаката и превземането на Одринската крепост на 13 май 1913 г. Участва и в Междусъюзническата и Първата световна война. Завръща се от фронта като герой с 3 ордена за храброст. Напуска рано войската. През 30-те години е директор на кинематографията. Изчезва безследно на път за работа на 10 октомври 1944 г. Счита се, че е разстрелян и то без съд и присъда.

Четвъртият син, Петър, умира много малък. Той неволно се прострелва, играейки си с пистолета на един от своите братя.

Петият син на легендарната българка – полк. Асен Дипчев, е ученик в гимназията, когато започва Първата световна война, но напуска училището и заминава на фронта като доброволец. Проявява себеотрицание при атаката на Тутраканската крепост и разгрома на румънския гарнизон на 5 септември 1916 г. Той е един от първите българи, които влизат в тази тогава румънска крепост, пеейки химна на Добруджа „О, Добруджански край“. Награден е с орден за храброст. След войната довършва гимназиалното си образование и става юнкер във Военното училище. Завършва го с ускорен курс. Пак отива на фронта. Участва в боевете на Дойран и на Добро поле през септември 1918 г. След войната влиза във Военния съюз. Участва в преврата на 9 юни 1923 г. Адютант е на кап. Харлаков, обвиняван за убийството на Александър Стамболийски. След 9 септември дълго време лежи по лагерите. Лишават го от пенсия години наред, не разрешават на децата му да следват. Умира през 1964 г. в Бургас.

Powered by Web Agency